Преди да прочетете книгата трябва знаете, че Ким Филби е знакова фигура - съветски шпионин внедрен в британските тайни служби. Разкриването му предизвиква най-големия шпионски скандал през Студената война. Тук алюзията с Ким Филби (Диф Билби) е символична. Книгата интерпретира един друг аспект на борбата мехду двете сиситеми - не шпионската, а психоборбата. Борбата за контрол над съзнанието.
От една страна са масмедиите и масовата култура на Запада, които промиват мозъка. От другата е съветския агент изправен пред ценцурата и службите на Запата пазещи реда. Метод за телепатично въздействие върху друго съзнание  е реалност и се използва. Разбира се ползва се не само от службите на бившия СССР но и от Запада. Кой спечели войната знаем всички. Приятно четене.

http://chitanka.info/lib/text/10584-grubo_v_mozyka

Никой не знаеше.

Нито онези от ДДОК, нито от „Том-Фил“, нито Гот, нито Летита, нито пък някой друг.

Никой.

Само той.

Единствен той.

Замисли се над това, когато разбра, че има способността да предизвиква интерференции по предавателния канал на ДДОК. Беше като озарение. Сетне настъпи мрак. И пак някаква светлинка, която непрестанно се усилваше и ставаше все по-ярка. Първите си „опити“ извърши върху Гот и неговите реакции само затвърдиха предположението му. Не се лъжеше. Изключено. Такова бързо възприемане и съгласуване на мислите между двама непознати не можеше да се обясни само с озарението от приятелското чувство между тях, с „признателността“ или нещо друго. Никога в такава форма и с такава сила. Сигурен бе.

Впрочем той не беше повлиял. А беше предизвикал, разбулил, разкрил. Беше взривил.

Това всъщност е идеята.

И не само идеята: действителността. Озарението. Откритието.

С някой друг, не като Жан Гот, това навярно не би станало: Жан бе „зрял“ човек, неговото богатство беше скътано, скрито в него. Той сам се беше открил и Диф точно това и очакваше от него.

Това нямаше да се получи със Стомб например. А може би да?

Не беше и телепатия.

Диф си обясняваше явлението по следния начин: през тези пет години, с помощта на електронна контролна апаратура, която неимоверно увеличаваше неговата способност за предаване на електромозъчни вълни, и като въздействаше на това предаване чрез графични и слухови сигнали за обратна биокомуникация, той се научи да използва тази част от мозъка си, която беше свързана с творческото въображение и внушението. И добре се беше научил. Така че тези усилени и предавани по електромагнитен път вълни бяха смутили и други канали. Тъй като тези канали всъщност служеха за готови проводници. Ако ги нямаше… Ако ДДОК не беше предавала на дължина на вълната, близка до тази на емисиите на Диф, неговите послания така и щяха да се носят в пространството на електромагнитните сили: просто щяха да придобият други форми и нямаше да изградят образи в мозъците на предварително програмираните телезрители ОПС. Щяха да си останат някакви сигнали. И само толкова.

Сигнали, които не са засечени. И не могат да се засекат.

Излъчвани на различни честоти, те щяха да образуват, общо взето, някакви призрачни очертания алфа/тета. Тук-там, на една нормална ЕЕГ, тези сигнали можеха и да се отразят, но нямаше да могат да ги анализират. Подобно на специфичната линия, която се получава при шега или безсмислица в мозъка на онзи, който възприема тази безсмислица. Ако ДДОК не беше…

Но беше станало иначе.

И какво от това.

Щом като Диф знаеше.

Защото беше проумял. Защото както никой друг използваше тази част от мозъка си, като прост рефлекс, зависещ от волята му и вписан в неговите синаптични схеми вследствие на дългата практика на обратната биокомуникация.

Вече не му бяха потребни апаратури, усилвател за предаванията, свръхподобрен приемник. Защото той можеше сам.

Ще предава „безсмислици“, които ще се приемат и никакъв детектор не ще може да засече.

Ето така. И дори шокът от това озарение ще засили процеса и той ще открива все нови и нови неща. Така че смъртта на Ким…

Не можеше да предава образи. Но така беше още по-добре. По-неуловимо. Безсмислици, които могат по някакъв начин да объркат прекрасното устройство на един мозък — устройство заложено, изграждано и заздравяване, докато човечеството се е учило да живее. Той можеше да предизвиква такива смущения най-вече у онези, които още нямаха приемници ОПС.

Смущенията щяха да имат един-единствен ефект: не да втълпяват нови преживявания и разказват същите истории по друг начин, а да вдъхват съмнение. Възможно бе ориентирането да вземе връх или не; при онези, които ОПС не беше формирал изцяло, възможностите за смущение бяха, естествено, по-големи. Съмнението можеше да бъде отблъснато или не. Ала то щеше да се появи пак. Отново и отново.

Винаги щеше да се появява.

И понякога щеше да възтържествува. Засега ще се казва Летита.

Ето в какво вярваше Диф.

Той можеше да бъде писателят от миналото, общуващ с тези, които не четат, или пък кинематографистът за онези, които през живота си не са стъпвали в киносалон. Един творец, който общува с всички, които не гледат академична телевизия или ОПС.

Творецът, който общува. Който предава способността да се твори самостоятелно (а не да се поглъща готовият продукт посредством съня и виденията), който създава възможността за пробуждане — т.е. за съмнение.

Съмнението с неговите приливи.

Именно това.

И ключът беше у него.

Нямаше друга алтернатива за оцеляване. Щеше да прогласява изречения, изтръгнати от старите книги, които ще се превръщат в закодирано съмнение, ще разтърсва задрямалите сетива, с рева си ще пробужда онези, които се готвеха да заспят. Напук на всичко.

В главата си. Неуловимо. Под носа на онези, които мислеха, че са го обуздали, а вместо това само засилиха неговата „власт“.

— И защо човек трябва непременно да вярва в нещо съвършено? — щеше да крещи той от глъбините на съзнанието си, изпращайки напосоки милиони, милиарди сигнали на „безсмислици“ на дължина на вълната, принадлежаща само нему и на човешкия мозък. Ето това щеше да крещи под формата на химико-електрически синаптичен обмен, с думите-образи на своята мисъл, гласа на мълчанието, долетял от онези особени мозъчни пластове, чието действие беше изучил и умееше да ползва. „Човек е отговорен както за това, което прави, така и за онова, което вижда.“ Някъде беше прочел това изречение истина. Та ето какво щеше да крещи и щеше да го превърне в код, който сред потока от електро-енцефалографски емисии щеше да напомня за него, код, сумиращ множество вълни с различни честоти и амплитуди — и никакъв детектор не ще може да открие в границите на един нормален цикъл предаване алфа/бета/тета различните подвълни, съставящи този код, нито да идентифицира честотата и амплитудата на всяка от тях. Няма такъв уред.

Освен друг човешки мозък с помощта на същите характеристики ЕЕГ, съответно дефинирани от алфа, бета, тета и т.н. честоти.

Единствено тази машина може.

Тази машина, приемаща и предаваща елементите от своето обкръжение — от цялото си обкръжение, — която се стимулира от всяка промяна в него, отбелязва и най-малкото му изменение, но беше с редица притъпени възможности, защото са й придали схемите на навиците, тази именно машина „смущаващият“ код на Диф би могъл да пробуди. Като предизвика приемане и ответ на нов смущаващ стимул, който би могъл да стане нов навик, да се изрази в декодирано послание, предизвикващо специфични реакции и нова гимнастика на мисълта, да освободи нови „потенциали“.

В това е посланието на съмнението: да се мисли по иначе. Да се мисли другояче, за да се отвърне и да се обясни това смущение — или поне да се потърси обяснение.

Той няма да вземе да крещи просто така: съмнявайте се! А ще изкове цял арсенал от мисли, предизвикващи и подстрекаващи към съмнение. Необичайни стимули, извън програмата за уеднаквеното виждане на околния свят, оформено в резултат на перманентното образование, което манипулира съзнанието. Стимули, които да действат от само себе си и да освобождават верижни реакции, изразени в дезориентиране, съмнение и желание да се потърси и открие някакъв отговор, който да е, може би дори закодираният израз на предизвикателната мисъл. Зависи от потенциалните способности на субекта и неговия повече или по-малко богат „енцефалографски печат“. Единствено той знаеше.

Щеше да изкрещи, да изреве в главата си: Не вярвайте, не вярвайте вече на нищо и на никого, вярвайте само на себе си, когато мечтаете за бунт, правда, мир и ЩАСТИЕ. Но те не съществуват. Векове са се изнизали, откак сте мислещи животни, а сте запомнили само това, защото дребни хитреци са ви го набили в главите. Повярвали сте и все още вярвате, че утре благодарение на вас ще дойде Златният век или че вчера той може и да е съществувал благодарение на други, но е бил унищожен поради нечия грешка. Мятате се между минало и бъдеще и дори не забелязвате как неизживяното настояще изтича между лапите ви, огромните ви лапи, протегнати към химери, с жаждата ви за любов, преглътнатата нежност, сподавените ви протести.

Помъчете се да си представите, че НОРМАЛНО може да се римува с КРИВО-ЛЯВО, помъчете се, докато се почувствате съвсем зле от дисонанса!

Ето какъв ще бъде неговият вик.

Ще извика и думи, прочетени в книгите за миналото. Онова, истинското. За дългия път и безсмисленото дирене на абсолютното щастие, сподавило кратките мигове на покой и блаженство, дребните нещица, които ни привързват към света. Ще крещи прочетени и скътани в паметта му фрази, чиито автори бе забравил.

Защото друго приемливо решение за него нямаше. Защото, бидейки творец, той искаше да сътвори хората и да ги направи свои съучастници, различни нему и равни нему.

Защото беше луд, особен, нелегален странник в божиите бордеи.

И, разбира се, беше самият бог. Като други преди него, които бяха крещели на всеослушание, ала не ги чуха, защото им липсваше високомерие, дързост и истинска воля за измама.

А той обладаваше високомерието, измамата и тайната на безименното.

Името му нямаше да узнае никой.

Лош бе този ден за Надя Кадрини.

Късен септемврийски ден, сив, почти студен в сравнение с пороите горещина, изсипали се над града през юни, юли и август.

Това оловно небе, намръщено като някой шпионин зиме, този пронизващ вятър, който фучеше по улиците, навярно бяха до голяма степен виновни за мрачното настроение на Надя.

Тя седна в колата си, спряна до тротоара, и постоя така, мислейки си откъде да започне този следобед. Запали цигара.

Боже мой, нещо все пак не беше както трябва… Или просто не й вървеше? Само да блесне слънцето и всичко ще се оправи, нали?

От една седмица беше постъпила като продавач-представителка в „Том-Фил“. С много добри препоръки за професионалната й подготовка. Разбира се, нужно беше да се обиграе в практиката и всички от фирмата признаваха, че е потребен един период на адаптация и обучение в хода на самата работа. Чудеса не ставаха. А Надя би желала да блесне още с постъпването си. Но и това беше нормална реакция на дебютантка. Всички бяха минали през този стадий: така казваха нейните колеги. Както и да е…

При това само допреди шест месеца „поклонничката на свети Петър“ Надя Кадрини живееше в 2026 година. Обаче неотдавнашното обединяване на нейната църква с Всесветското християнство я изстреля с един удар деветнадесет години напред, в 2045 година — според официалния календар. Административно погледнато, това всъщност не променяше нищо. Открай време беше жонглирала с датите. Трябваше само да се пренастрои психически. Беше едновременно объркващо и успокояващо да се чувства напълно в нормата. Най-травматизиращото идваше от друго. Не се свикваше лесно с мисълта, че необузданият стремеж към обединение на папата „дисидент“ Йоан-Павел Х можа тъй лесно да го подхлъзне в лагера на прогресивните неокатолици на Еварист I.

От петнадесетте клиенти, посетени за три дни, бе получила само една нова заявка и едно последно потвърждение за включване на приемник.

Ужасен резултат, според нея.

Най-отчайващото беше, че претърпя непростим провал при почти сигурни клиенти. Бяха й предали списъка, останал от някой си Даниел Монклеман — продавач, който бе напуснал фирмата поради умствено заболяване, бил свестен човек, според старите служители. По негов адрес се носеха какви ли не слухове. Твърдеше се дори, че бил замесен в онази работа с покушението срещу Диф Билби, ама иди разбери точно какво е станало… Имало е наистина някакво покушение, но тъй като действаше закон за защита на неприкосновеността на гражданина, самоличността на умопобъркания се пазеше в тайна. (Всъщност Надя бе склонна да приеме, че е било някаква шумна рекламна история…) Та бог знае в коя клиника бе Монклеман, а да тръгнеш да тръбиш из улиците, че бил замесен в някакъв скандал, не беше нито разумно, нито от полза за фирмата.

Пък и фирмата си имаше други грижи.

И най-голямата от тях беше точно това необяснимо спадане на цифрата на продадените ОПС за миналия месец, главно в Стар Париж — но явлението се наблюдаваше и в няколко провинциални града. Никакъв икономически фактор не обясняваше това събитие, а внимателните проучвания на продажбите на „Том-Фил“ въобще не го бяха предугадили. Политическият климат беше сравнително добър, програмите, които петте мрежи разпръскваха, бяха превъзходни. Чудно, наистина.

Най-обидното за Надя беше това, че клиентите от списъка на нейния предшественик сега категорично й отказваха. Пресен пример за това бе семейство Жил и Рита Окдей, от които току-що си бе тръгнала. И двамата бяха служители в „Карбусолей“, дори бяха внесли предплата. Финансовото им положение беше добро, бъдещето им в професионално отношение беше осигурено. Банките бяха потвърдили покупката… и хоп! Сега си искаха обратно предплатата. Вече не държали да имат приемник ОПС. Стигал им старият академичен телевизор, който впрочем почти не пускали — бяха добавили те. Възможността да се слеят с човешката общност приеха хладно. Не че бяха враждебни, настъпателни, не… обаче бяха дяволски непреклонни в решението си.

Надя ги увещава цял час. Резултат: нула. Пълен провал. Фирмата щеше да върне предплатата.

В „Том-Фил“ твърдяха, че този застой, макар и необясним, няма да продължи дълго.

Хубаво, казваше си Надя. Въпреки че засега я мъчеше парещото чувство за лично поражение.

И на всичко отгоре, тая сивота наоколо!

Тя смачка в пепелника двете трети от цигарата и машинално пусна инфрарадиото. Тиха отморяваща музика нахлу в главата й. Не беше много гладна, но все пак подкара колата към ресторанта на някой си Алдо Каванети — препоръчваха й го горещо всички нейни колеги. Градската сигнализация й съобщи най-подходящия маршрут дотам, но тя не обърна внимание. Умът й беше другаде.

А настроението й беше спаднало катастрофално.

Дори взе да се пита дали професионалното ориентиране не се бе излъгало в нея. И въобще какво я бе тласнало към тази работа. Каква ужасна мисъл — да се пита дали професионалното ориентиране не се бе излъгало в нея…