Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.04.2011 15:23 - Моцарт с огледалните очила - Б.Стърлинг - част ІІІ
Автор: narrep Категория: Други   
Прочетен: 665 Коментари: 0 Гласове:
1



Телефонът иззвъня. Райс навлече мекия домашен халат, доскорошно притежание на Луи Шестнайсети. Луи едва ли щеше да се разсърди — след развода си живееше щастливо в Ница.

На малкия екран се появи лицето на Моцарт.

— Къде си бе, човек?

— Във Франция — отвърна Райс. — Какво има?

— Проблеми, братче. Съдърленд се побърка да пие успокояващи. Най-малко шестима от управата, включая и теб, са изчезнали — в гласът на Моцарт вече почти не се долавяше акцент.

— Слушай, аз не съм изчезнал. Ще се върна след няколко дни.

— Да ама работата е сериозна. Избухнаха бунтове. Команчите нападат нашите нефтени инсталации в Тексас. В Лондон и Виена има работнически стачки. Ония в Реалното време са се хванали за главата. Говорят, че щели да ни изтеглят обратно.

— Какво? — той почувства, че го завладя тревога.

— Ами да. Днес пристигна съобщението. Стоварват вината за провала на операцията върху вас. Прекалено забъркване с местните, фамилиарничене… Съдърленд също е спомогнала. Оказа се, че е организирала масонистите за нещо като пасивна съпротива или Бог знае какво.

— Майка му стара. — Политиците отново бяха оплели конците. Не стига, че се блъска две години да издигне инсталацията, а сега трябваше да оправя бъркотийте на Съдърленд. Той погледна към Моцарт. — Като говорим за това, какво значеше твоето „да ни изтеглят“? Да не искаш да кажеш, че си получил Зелена карта? И как стана това?

— Уф, чакай бе човек, сега няма време. Ще се върнеш, нали? Имаме нужда от теб — Моцарт надзърна над рамото му. — Можеш да доведеш и онази кукла зад теб. Но само побързай.

— О, добре де.

Хелимобила на Райс пуфтеше с осемдесет по прашната магистрала. Наближаваха баварската граница. В далечината се виждаха острите върхове на Алпите, по-наблизо, сред зелените поля се белееха живописни къщички.

Тъкмо бе завършило тяхното първо скарване. Тоанет бе настоявала за Зелена карта, а Райс се помъчи да я убеди, че не може да й уреди. В замяна й предложи Сива карта, която й позволяваше да посети някой друг клон на времето, но не и Реалното време. Така или иначе, ако закрият проекта ще го прехвърлят някъде другаде и тогава ще я вземе със себе си. Искаше да постъпи честно с нея и да не я оставя в един свят без „Вог“ и фастъчени шоколади.

Но Антоанета не беше доволна от предложението му. След близо няколко километра напрегната тишина тя започна да се гърчи на седалката.

— Трябва да се изчишкам — призна най-накрая. — Спри там, при онези проклети дървета.

— Окей — съгласи се Райс. — Окей.

— Той прибра крилата и бавно спусна машината. Няколко подплашени крави се втурнаха в обратна посока. Пътят беше пуст.

Райс излезе навън и се протегна, наблюдавайки как Тоанет се отдалечава към дърветата.

— Какво има? — извика той. — Наоколо няма жива душа. Хайде, свършвай по-бързо!

Изведнъж от канавката край пътя се надигнаха дузина въоръжени мъже и се нахвърлиха върху него. В ръцете си държаха архаични мускети. Носеха триъгълни шапки, перуки и наметала.

— Ама какво става бе? — извика Райс.

Водачът свали маската си и се поклони подигравателно. Красивото му тевтонско лице беше напудрено, устните начервени.

— Аз съм граф Аксел Ферсон. Ваш слуга, господине.

Името му беше познато, Ферсон беше любовник на Тоанет от времето преди революцията.

— Вижте, графе, сигурно ви е неприятно за онова, което става между мен и Антоанет, но струва ми се, че бихме могли да уредим въпроса. Какво ще кажете за цветен телевизор?

— Спестете ни сатанинските си изкушения, господине! — изрева гневно Ферсон. — Няма да си цапам ръцете с тази съзаклятническа крава. Ние сме Освободителен фронт на Свободните масони!

— Исусе! — възкликна Райс. — Сигурно се шегувате. Мислите ли, че можете да излезете срещу нас с тези тапешници?

— Известно ни е превъзходството ви в сферата на оръжията, господине. Ето защо смятам да ви взема за заложник — той нареди нещо на хората си. Завързаха Райс и го натикаха в една раздрънкана карета, която се бе появила от близката гора.

— Не можем ли поне да вземем моята кола? — проплака Райс. Той хвърли поглед назад, към облегналата се отчаяно на хелимобила Тоанет.

— Ние отричаме вашите машини — заяви тържествено Ферсон. — Те са още едно доказателство, че сте безбожници. Скоро ще ви натикаме обратно в пъкъла, откъдето сте дошли!

— И с какво смятате да го направите? С дръжки за метли? — Райс се облегна на стената на каретата, мъчейки се да не обръща внимание на вонята на волски изпражнения и пикоч. — Не приемайте нашата добронамереност за слабост. Ако решат да изпратят някоя армия Сиви карти през прохода, от вас няма да остане пепел дори и за един пепелник.

— Ние сме готови да се пожертваме! Всеки ден под знамето на Всевиждащото око застават нови бунтовници! Ние ще спасим нашето бъдеще! Бъдещето, което ни бе откраднато!

— Вашето бъдеще? — избухна Райс. — Слушайте, графе, знаете ли какво е това гилотина?

— Не искам да слушам повече за прокълнатите ви машинарии. — Ферсон се обърна към един от помощниците. — Завържи му устата.

Захвърлиха Райс в един обор недалеч от Залцбург. През петнадесетте мъчителни часа, докато се друсаше по пътя, той мислеше само за предателството на Тоанет. Ако й беше обещал Зелена карта дали пак щеше да го заведе до засадата? Картата беше заветна цел на живота й, но нима смяташе, че масонистите могат да й я осигурят?

Пазачите на Райс пристъпваха неспокойно зад прозорчето. От разговора им стигна до извода, че Залцбург е обсаден.

До момента никой не бе дошъл да уговаря условията за освобождаване на Райс и масонистите ставаха все по-нервни. Ако можеше да сдъвче превръзката на устата, Райс бе уверен, че ще ги убеди да го пуснат.

В далечината се разнесе тихо бръмчене, което не след дълго прерасна в оглушителен рев. Четирима от пазачите изтичаха към пътя, пред вратата остана само един. Райс се сгърчи и направи опит да седне.

Внезапно гредите на покрива бяха изпотрошени от картечен огън. Няколко гранати избухнаха едновременно отпред и през прозорците нахлу гъст бял дим. Полузадушения масонист насочи мускета си към Райс. Преди да успее да натисне спусъка един автоматичен откос го прикова към стената.

Нисък широкоплещест мъж, облечен в кожено яке с фашистки опознавателни знаци и обут в черни кожени панталони нахлу в стаята. Той смъкна очилата от обгорялото си лице и отдолу се показаха дръпнати, ориенталски очи. Косата му беше вързана на дълга плитка. В ръката си държеше автоматична пушка, а гърдите му бяха обкичени с гранати.

— Добре — изръмжа той. — Последният. — Мъжът скъса превръзката от устата на Райс. От него лъхаше на пот, обработена кожа и дим.

— Вие сте Райс?

Райс кимна и преглътна мъчително.

Неговият спасител го изправи на крака и преряза въжетата с щика си.

— Аз съм Джебе Нойон, Транс-темпорална армия. — Той напъха в ръката на Райс една кожена манерка с вкиснало мляко. — Пий! Това е кумис, добро е за теб. Пий, Джебе Нойон ти казва!

Райс отпи една глътка и почувства, че му се повдига.

— Вие сте от Сивите карти, нали? — запита отпаднало.

— Армия от Сиви карти, вярно — рече Джебе. — Най-злите войници на всички времена и светове. Само пет човека те пазили и аз ги избих всичките. Аз — Джебе Нойон — бях дясна ръка на Чингиз хан, ужас за всички, ясно? — Той погледна Райс с големите си печални очи. — Не си чувал за мен.

— Съжалявам, Джебе, не.

— Земята се въртеше под ударите на моя кон.

— Бас държа, че си прав, човече.

— Ще яздиш с мен — той задърпа Райс към вратата. — И ще видиш как се върти Земята под грайферите на моя хиляда и петстотин кубиков „Харлей“, окей?

От хълма над Залцбург пред тях се разкри гледката на един безумен анахронизъм.

Пред вратите на рафинерията се въргаляха трупове на местните войници, облечени с мундири и препасани с кожени паласки. Поредният батальон тъкмо приближаваше в каре, с вдигнати напред мускети. Шепа хуни и монголи, заели позиция на входа, отвърнаха с трасиращ картечен огън. Няколкото останали живи след пукотевицата, побързаха да се разбягат.

Джебе Нойон се разсмя глухо.

— Напомня ми обсадата на Камбалук! Само дето вече няма набити на кол глави и отрязани уши. Сега сме цивилизовани, нали приятел? Но ако много се спече, току виж повикаме хеликоптерите, малко напалм, като във Виетнам, а? Ще им припари.

— Не бива да го правим, Джебе — отвърна Райс. — Нещастните копелдаци нямат никакъв шанс.

Джебе сви рамене.

— Е, понякога забравям. Окей? Все ме сърби да завладея света. — Той натисна педала на мотора и се намръщи. Райс прегърна лъскавото кожено яке и двамата полетяха надолу по хълма. Джебе реши да си изкара яда на противника и се понесе с бясна скорост по улиците, разпръсквайки една група гренадири. Само страхът помогна на Райс да се задържи, когато под него се замяркаха откъснати ръце и крака.

Джебе спря едва зад вратата на инсталацията. Веднага ги заобиколи шумна орда от монголи в камуфлажни облекла, препасани с картечни ленти. Райс ги разблъска, превивайки се от болки в бъбреците.

Небето над замъка Хохензалцбург се озари от сиянието на йонизиращата радиация. Разширяваха прохода до максимално енергетично ниво, за да могат да изпратят още подразделения от Сиви карти, а в обратно посока не спираше потокът от нефт, картини и скъпоценности.

Над главите им се чуваше ревът на реактивните двигатели от кацащите самолети, с които евакуираха персонала от Африка. Римски центуриони, облечени в леки ризници и нарамили ракетомети охраняваха пътя от летището до прохода.
 

Сред тълпата евакуирани беше и Моцарт, който махаше ентусиазирано на Райс.

— Изтеглят ни, човече! Страхотно, а? Обратно в Реалното време.

Райс огледа купчината от полуразглобени помпи, охладители и сондажни елементи.

— Какъв срам — промърмори той. — Толкова работа и всичко отиде на вятъра.

— Не се ядосвай. Това не е единствения осемнайсети век. Важното е да не губим хора.

Изведнъж охраната при вратата се разбяга и през портите нахлу с рев хелимобила на Райс. Половин дузина маниаци масонисти продължаваха да висят по вратите и да блъскат с юмрук предното стъкло. Джебе Монголски се хвърли срещу нашествениците и ги посече с невероятна бързина, докато отряд от римски легионери, въоръжени с огнепръскачки заляха входа с пламъци.

От хелимобила изскочи Мария Антоанета. Джебе посегна да я сграбчи, но ръкавът й остана в ръката му. Тя забеляза Моцарт и се втурна към него. Джебе я следваше по петите.

— Волф, негоднико! — извика жената. — Значи ме изостави, а? А какво стана с обещанията ти, свиня такава?

Моцарт започна да си трие очилата. След това се обърна към Райс.

— Коя е тази жена?

— Зелената карта, Волф! Нали каза, че ако предам Райс на масонистите ще ми осигуриш Зелена карта! — тя спря да си поеме дъх и Джебе я сграбчи за рамото. Когато се извърна към него, монголецът я халоса по главата и Мария се свлече в несвяст.

Джебе присви очи към Моцарт.

— Значи ти си бил, а? Ти си предателят — с бързината на светкавица войникът измъкна пистолета от кобура си и го опря в носа на Моцарт. — Бас държа, че като гръмна от теб ще останат само ушите.

В двора екна самотен изстрел. Главата на Джебе подскочи и той се просна назад.

Райс се завъртя. На вратата на склада се хилеше Паркър, с пистолет Валтер в ръка.

— Успокой се, Райс — каза той и се приближи. — Такива като него имаме много.

— Но ти го уби!

— Е и какво? — отвърна Паркър и прегърна Моцарт през рамо. — Ето го моето момче. Миналият месец изпратих няколко негови парчета нагоре по кабела. И знаеш ли какво? Момчето сега е на пето място в поп-класацията! На пето!

— Паркър, ти ли му уреди Зелена карта?

— Не — поклати глава Моцарт. — Съдърленд.

— И защо го направи?

— Не знам бе, човек, кълна ти се! Е, може би изиграх пред нея ролята, която искаше да види. Съкрушеният човек, който вижда как крадат музиката му, опустушават душата му — Моцарт вдигна очи нагоре. — Тя ми даде Зелената карта, но и това не й помогна да се отърси от чувството за вина. Останалото го знаеш.

— Знам го. Уплашил си се, че няма скоро да се оттегляме. Затова реши да ме въвлечеш и мен в бъркотията. Ти накара Тоанет да ме предаде на масонистите. Идеята е била твоя.

Чула името си, Тоанет изпъшка в краката им. Райс сведе поглед към нея. Въпреки калта, охлузванията и скъсаните си джинси тя си оставаше най-красивото същество, което някога е виждал.

Моцарт сви рамене.

— Аз самият на времето бях свободен масон. Виж бе, човек, те са неспокойни души. Достатъчно беше да подхвърля нещо тук-там и ето какво стана. — Той махна с ръка към касапницата зад тях. — Знаех, че ще намериш начин да се измъкнеш.

— Не можеш да използваш хората по този начин!

— Глупости, Райс! Ами ти непрестанно ме използваше! Трябваше да предизвикам обсадата, за да накарам ония от Реалното време да ни изтеглят. За Бога, не мога да чакам петнадесет години! Според историята, след петнадесет години аз ще съм мъртъв! Не искам да умра в тази дупка! Искам да имам кола и собствено звукозаписно студио!

— Забрави това, приятелче! — поклати глава Райс. — Достатъчно е само да разберат в Реалното време какви си ги забъркал…

Паркър се разсмя.

— Грешиш, Райс. Тук става дума за върха на поп-класацията. Не за някаква пиклива рафинерия. — Той положи ръка на рамото на Моцарт. — Хайде, Волф, мой човек, да поемаме към прохода. Трябва да подпишеш някои документи веднага щом цъфнем в бъдещето.

Слънцето залезе, но далеч над града продължаваха да гърмят топове и да го засипват с картеч. Райс замръзна когато няколко шрапнела изтракаха по варелите наблизо. След това поклати глава. Времето на Залцбург беше изтекло.

Той привлече Тоанет към себе си и потъна в безопасността на прохода.

Край  

 

 



Тагове:   Моцарт,   Стърлинг,   масони,


Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: narrep
Категория: Други
Прочетен: 196836
Постинги: 96
Коментари: 0
Гласове: 72
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031